Ти не го ли заобича вече?
Нашият конкурс " Обичам този град! " приключи, само че ние ще продължим да публикуваме огромна част от получените текстове. Автор на днешния текст е Виктория Добринова от Велико Търново. Тази година Виктория се дипломира като бакалавър " Връзки с обществеността " във Великотърновския университет, само че към този момент от две години работи по специалността си. Включва се към локални начинания, чиято цел е да трансфорат родния й град в място за сполучлива реализация на от ден на ден младежи.
За 23 секунди човек може да се влюби. 23 минути могат да бъдат решаващи за една обич. 23 часа е безкрайността, която тегне над разграничените сърца. За 23 дни можеш да решиш дали Той е мъжът на фантазиите ти...
23 години са задоволителни да изгубя сърцето си и да го открия по-влюбено от всеки път. То е някъде сред дребните сгушени къщурки над Янтра, величествените хълмове, гледащи към небосвода, красивата природа и усмивките. Усмивките, които топлят въздуха и след време „ отлитат “ към безкрая, с цел да търсят щастието си. А той остава – спокоен, мощен... безконечен! Сменя „ облеклото си “, с цел да бъде съвременен, само че пази духа си – древен и сакрален.
Излизам на открито и потеглям в първата посока пред мен. Ходя постепенно, стъпвам леко и вдишвам надълбоко. Очите ми все гледат в близост, като че ли да попият всяка парченце от всичко тук. Всеки ден. Толкова дълго време, а все едно го виждам за пръв път.
„ Спри за миг! “, нещо ми подсказва.
Затварям очи.
„ Усещаш ли? “, продължава, „ Как сърцето ти забива от неспокойствие – дори без да виждаш хубостта, можеш да усетиш спокойствието, да чуеш разказите на скалите и реката, да вдишаш силата на минало, настояще и бъдеще “.
Усещам се жива! От историята, духа, опциите и свободата на това място. За напълно малко време можеш да преминеш от актуалните здания, оживените кръстовища и забързания ден към спокойните павирани улички. Къщурките, надвесили се над тротоара, като че ли нямат самообладание да те посрещнат. И по този начин си по едно и също време в предишното и в сегашното. Защо го обичам ли? Защото 23 години са задоволителни, с цел да ме убеди, че „ това е моят град “ (из „ Търновград “, Матей Шопкин). Тук сегашното не стопира развиването си, а бъдещето чака нас, младите и смелите, да имат вяра в него и фантазиите си и да се борят за него, както историята помни най-добре. И след толкоз време в плен на хубостите му, свободата и уюта, които се крият зад всеки ъгъл, аз съм по-влюбена от всеки път! Точно до стръмните баири, прелестните гледки и тези топли усмивки, две очи гледат към мен, единствено към мен. С очакване, с неспокойствие, с обич и поддръжка. А какво повече ти би трябвало, с цел да обичаш – две усмихнати очи, топла прегръдка, а Луната и звездите блестящо отразени в Янтра.
Ти не го ли заобича към този момент? Дори без да загатна името му... Велико Търново.
Автор: Виктория Добринова
За 23 секунди човек може да се влюби. 23 минути могат да бъдат решаващи за една обич. 23 часа е безкрайността, която тегне над разграничените сърца. За 23 дни можеш да решиш дали Той е мъжът на фантазиите ти...
23 години са задоволителни да изгубя сърцето си и да го открия по-влюбено от всеки път. То е някъде сред дребните сгушени къщурки над Янтра, величествените хълмове, гледащи към небосвода, красивата природа и усмивките. Усмивките, които топлят въздуха и след време „ отлитат “ към безкрая, с цел да търсят щастието си. А той остава – спокоен, мощен... безконечен! Сменя „ облеклото си “, с цел да бъде съвременен, само че пази духа си – древен и сакрален.
Излизам на открито и потеглям в първата посока пред мен. Ходя постепенно, стъпвам леко и вдишвам надълбоко. Очите ми все гледат в близост, като че ли да попият всяка парченце от всичко тук. Всеки ден. Толкова дълго време, а все едно го виждам за пръв път.
„ Спри за миг! “, нещо ми подсказва.
Затварям очи.
„ Усещаш ли? “, продължава, „ Как сърцето ти забива от неспокойствие – дори без да виждаш хубостта, можеш да усетиш спокойствието, да чуеш разказите на скалите и реката, да вдишаш силата на минало, настояще и бъдеще “.
Усещам се жива! От историята, духа, опциите и свободата на това място. За напълно малко време можеш да преминеш от актуалните здания, оживените кръстовища и забързания ден към спокойните павирани улички. Къщурките, надвесили се над тротоара, като че ли нямат самообладание да те посрещнат. И по този начин си по едно и също време в предишното и в сегашното. Защо го обичам ли? Защото 23 години са задоволителни, с цел да ме убеди, че „ това е моят град “ (из „ Търновград “, Матей Шопкин). Тук сегашното не стопира развиването си, а бъдещето чака нас, младите и смелите, да имат вяра в него и фантазиите си и да се борят за него, както историята помни най-добре. И след толкоз време в плен на хубостите му, свободата и уюта, които се крият зад всеки ъгъл, аз съм по-влюбена от всеки път! Точно до стръмните баири, прелестните гледки и тези топли усмивки, две очи гледат към мен, единствено към мен. С очакване, с неспокойствие, с обич и поддръжка. А какво повече ти би трябвало, с цел да обичаш – две усмихнати очи, топла прегръдка, а Луната и звездите блестящо отразени в Янтра.
Ти не го ли заобича към този момент? Дори без да загатна името му... Велико Търново.
Автор: Виктория Добринова
Източник: momichetata.com
КОМЕНТАРИ